Първите 10 минути бяха… странни. Стоях и не знаех какво да правя. Обикновено скролвам, проверявам нещо, гледам времето, новините, съобщенията. Сега – нищо. Просто аз и… тишината.
Станах, направих си кафе и за първи път от много време го изпих без да гледам екран. Честно казано – вкусът беше по-добър. Или поне така ми се стори.
След това започна истинската част. Постоянно имах чувството, че нещо изпускам. Че някой ми е писал, че има нещо важно, че „трябва“ да проверя. Това „трябва“ се оказа най-големият проблем.
Излязох навън и забелязах нещо странно – хората вървят, но не гледат напред. Всички гледат надолу. В един момент осъзнах, че аз обикновено също правя същото.
Опитах се да попитам някого за часа… и осъзнах, че не помня как се започва разговор с непознат без да изглеждаш странно. Успях все пак. Човекът ме погледна леко изненадано, но ми отговори. Малка победа.
По обяд вече започнах да се чувствам… свободен. Да, странно, но без телефона нямаше известия, нямаше бързане, нямаше „още само едно нещо“. Просто денят си вървеше.
Разбира се, имаше и трудности. Опитах се да платя в магазин и инстинктивно посегнах към телефона… който го нямаше. Оказа се, че дори портфейлът ми е станал вторичен аксесоар.
Вечерта, когато си взех телефона обратно, първата ми реакция беше… да не го пипам веднага. За първи път отдавна не бързах към него.
И тогава разбрах нещо смешно и малко тъжно – не телефонът ни държи. Ние сами не можем да го пуснем.
Та… ще го направя ли пак?
Може би.
Но след като първо си проверя съобщенията.

.jpg)