Спомням си как като дете да събера тайфата си беше истинско предизвикателство. Нахлузвах маратонките и с развързани връзки тичах по стълбите. Беше си рисковано упражнение, но аз не бързах да ги вързвам, защото знаех, че ще имам време докато звънна на врата на приятел, той се покаже, за да го питам дали иска да излезем, после го чакам да се облече на бързо и двамата продължавахме надолу в събирачество. После ставахме трима. Викахме над оградата на къщата на четвърти.... ама яко викане, докато ни се съдерат гърлата. Карахме колелета и отпрашвахме по улиците. Помня и че не веднъж баща ми ми е дърпал ушите, че съм се прибрал след вечерния час. Притеснили се, а майка като луда крещяла името ми от терасата. Та такива времена бяха. Борихме се да си извоюваме малки свободи, приятелството се крепеше на взаимно доверие, имахме колективни тайни и приятелски съглашения, правихме лудории - изобщо действахме много повече, отколкото приказвахме.
Съвременният свят е друг: динамичен, но пасивен, удобен, но некомфортен, персонализиран, но не личен. Обаждаш се по телефона, с което разваляш магията от "събирането на тайфата", чакането, убеждаването, изкушението... Виждаш всеки ден приятелите си във Фейсбук и започваш да ги приемаш за даденост, защото когато влезеш там, те са си там - активни, публикуващи, отбелязвани и отбелязващи. Но всъщност ги няма - не прекарвате реално време, не споделяте друго освен лайкове и коментари с публична видимост. Говорите в чата, но думите остават плоски и невидими. Приятелството става виртуално, разпокъсано, ограничено... Свободата липсва, защото сте следени, а от доверие няма нужда, защото животът ви е на екрана. Приятелството ви е на екран - видимо, не магично, не лично... самотно.