Учителят и възпитанието

 Напоследък все по-често се повдига въпросът за възпитанието в процеса на обучение и това съвсем не е случайно. Ежедневно ставаме свидетели на дискусии по този проблем в медиите, парламента и в неформална среда. Политици, журналисти, педагози, психолози, родители, ученици, студенти излагат своето мнение по темата, като тезите са много и противоречиви – от твърдения, че по времето на Тодор Живков подрастващите са били „по - възпитани”, ”по - дисциплинирани”, ”по - мотивирани” и „по-интелигентни” до екзотичните предложения училището и университетът да се превърнат във виртуални институции, където всеки ще бъде възпитаван и обучаван индивидуално.
Както гласи една древна мъдрост: „Истината е някъде по средата”. Нещо подобно има. Ние обаче трябва да помним винаги и възражението на Гьоте по адрес на тези думи: „Истината не е по средата, по средата е проблемът, който трябва да се разреши”. Именно в средата се срещат крайностите, в средата се решава въпросът за възпитанието на децата в процеса на обучение.
Колкото травиално, клиширано и изтъркано да звучи, присъствието на преподавателя в учебно-възпитателния процес има ключово значение. През отделните етапи от развитието на индивида педагогът за него е и личен пример, и приятел, и пътеводна светлина, че дори и семейство при децата, лишени от родителски грижи (а и не само при тях). Затова адекватното и компетентно поведение на преподавателя има решаващи последици за цялостното изграждане на една личност. Той никога не трябва да забравя, че от работата му зависи бъдещето на ученика; че своевременната му намеса е в състояние да предотврати катастрофални последици; че словото му може да вдъхновява, но също така и да обезкуражава; че понякога едно дете се нуждае единствено от блага усмивка, за да се почувства удовлетворено и пълноценно.