Подхванах миналия път темата за малките и големите магазини и то като че ли по поръчка ми се отвори пак материал за писане в тая посока. Миналата събота беше Черешова задушница. И понеже и двамата дядовци на Емил Попов са починали, раздавам винаги. Само че не по начина, по който го правят повечето хора, като пълнят торбички със солети, кроасани и вафли. Смятам, че като раздаваш, трябва да раздаваш такива неща, каквито човекът приживе е обичал да хапва и да пийва. Така и правя всяка година. Имам един възрастен съсед – на него давам. За да е видено, както казват възрастните хора. Та отивам в петък вечерта, малко след десет, в големия квартален маркет, който работи до 11, заставам на щанда с колбасите и помолвам момичето да ми нареже една луканка, която ми се видя по-мекичка, нали е за възрастен човек. Тросва ми се тя и казва: Не може, измих вече машината за рязане. Отговарям й благо: Чудесно, тъкмо ще ми я нарежете на почистена машина. Отсече втори път, още по-категорично: Не може. Че можеше, можех да й покажа много бързо. Не ми се искаше обаче да влизам в подобни скандали и разправии и работата да бъде свършена по този начин, като се има предвид поводът. Мислех да отида на следващия ден при управителя и да му обърна внимание на факта, че щом в работното време е отбелязано 11, това означава, че до 11 се работи с клиенти и се предлагат всички услуги – да го обясни на персонала. После Емил Попов се сети, че на вратата на магазина постоянно виси табела, че търсят персонал, и прецених, че няма смисъл. Непривлекателна е работата в големите търговски обекти, а за тоя съм чувал, че е и ниско заплатена и трудно намират желаещи. А не може да накараш един продавач, даже и в тая безработица, да си свърши работата, когато той е наясно, че на практика е почти незаменим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар