Емил Попов не обича вечно недоволни от нещо и мрънкащи хора. Когато на всичкото отгоре са и мъже, ми идва не просто в повече, а много в повече. Това, че вредят на собственото си емоционално състояние, слабо ме интересува, всеки сам ги решава тия работи. Ама с това да скапват настроението на другите, въобще не съм съгласен. За какво говоря? В неделя бяхме на излет в планината, с преход от около четири часа – нито особено дълъг, нито пък по труден маршрут. Тръгнахме и един от групата – мъж- още от самото начало взе да мрънка за щяло и нещяло. Слънцето му печало много, краката му се подбивали – ще кажеш, че не е тръгнал на туристически поход, а е отишъл на спа процедури. После - така се случи, че минавахме през мочурливи участъци – не спря да дудне, че си намокрил краката. Въздържах се през цялото време, защото съм наясно, че когато се съберат повече хора, особено в планината, винаги се случват такива неща, трябва да се проявява повече търпимост и да не се стига до конфликти. Когато обаче заприиждаха черни облаци и взе да пригърмява съвсем наблизо и когато всички ускорихме максимално крачка, за да стигнем до един заслон, който поне отчасти да ни предпази от идващата природна стихия, а той се поклащаше лежерно с фотоапарат в ръце, не издържах. С твърд глас Емил Попов му обясни, че ние ще поддържаме това темпо, което налага ситуацията, че повече няма да го изчакваме да си щрака с фотоапарата, защото туристическата етика е двустранна. И да видите как дръпна по трасето. Не можем да го настигнем. Вярна била оная приказка за кучето и тоягата :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар